За да

Не сме ли забелязали, че за да преустановим, за да изменим или преобразим нещо, започваме от преставане да правим това, което досега е изграждало съответното нещо по начина, по който то представлява себе си в момента?

За да не ядем по нощѝте, преустановяваме ходенето до хладилника посред нощ; за да се отървем от вредните влияния на цигарите, спираме да ги пушим; за да изменим възгледа си за нещо в света, започваме да гледаме на него по друг начин, да, но първо спираме да гледаме на него по досегашния начин – как иначе да преминем към друг светоглед, ако още сме поданици на предишния, досегашния, стария?

Спирането на неща е очевидната основа на настъпващата промяна, а ако неизменното и закостенялото е втвърден навик, и повтаряща се устоя, то тоталното спиране вещае пълно обновление. Не е разумно да бъдем максималисти в спирането, но да сме постоянни в него е начин да надзърнем в новото, в прясното, в свежото и да му предоставим пространство да избуи в живота ни, да се прояви.

Да сме изгубени, понякога означава да сме пред прага на толкова много неща, че да не знаем какво вършим; да сме наченали толкова много пътеки и поставили намерения зад толкова много идеи, че вече не знаем ни началото на себе си, ни посоката си напред – знаем само сокаците на познатите ни въпроси и удобните ни развлечения, смекчаващи паренето на липсващата яснота.

Да сме изгубени в живота е клаустрофобичното осезание за един притискащ ни обратно в нас всемир, пренаситен с объркването, произлизащо от френетичен мултитаскинг с космически размери, а да разрешим въпроса на нашия личен, уникален живот е все пак една и единна задача, чието разрешение ние вече представляваме, иначе не бихме били възможни – ние сме явената в света възможност за един естествен, хармоничен, осветен живот.

За да не се изгубваме, е нужно да забавяме и да притихваме, докато действието ни и живота ни спрат да се опитват да започнат, и започнат да спират да се лутат в търсене, гонене, заграбване, напъване, трупане, тръгване и достигане.

Животът е тук и ако спрем да отиваме там, ще се озовем в него. Животът е сега и ако спрем да чакаме после и да го обясняваме с преди, ще се озовем в тихата вечност на сегашния момент, освободен от обещанието за щастлив край – нещастието бленува краища, щастието мечтае за безкрай!

Щастливият край е юздата на дивия кон, но конят и сам знае къде да иде и преди да срещне ездача, и преди да опита юздите. Ако спрем да ритаме коня в ребрата, може да ни отведе до извори, за които не знаем накъде да дръпнем...

За да опознаем свободата на природата и природата на свободата е нужно да спрем с опитите да я управляваме към нашия мечтан край и да я оставим да ни доведе до нейния естествен безкрай.

„Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери;“

– от Матея свето Eвангелие 16:24~25