Седянка

Ако имаше голяма сила дето да ѝ казваме Kапак, то бихме се отдавана под капака вкиснали тотално.

Ако имаше такава, на която да вменим вина, че сме живяли недостатъчно, лениво и нахално,

ако имаше на всичкото отгоре по-отгоре да застанем начин, и от там да плюнем върху миналото свое,

ако имаше идея да сме винаги нещастни, да сме лоши, груби, недоволни, смачкани под тежестта на „мое“ –

Ако нямаше къде и как да опростим на себе си объркване, тегоба и провал,

ако нямаше изобщо накъде да стъпим, да сменим посоката на своите дела,

ако нямаше и нямаше да има друго, по-преди и после след това, то каква и полза от сега?

Ако нямаше я тази сила, на която всичко се дължи, от която всичко се държи и която диша в нашата душа –

То какво остава ни да вършим с времето си тук на тази изорана твърд?

То какво остава ни, освен да свършим просто някъде издъхнали безплодно под студено слънце?

То какво остава ни, освен един побъркан ум, едно изгнило тяло, и духът унил...

А нима такава истина приели сме за истинска,

и нима със студ ни слънцето пои?

Нима наистина духът си сметнали сме за изстискан,

и нима наистина очакваме живот да ни морѝ?

Не можеше ли просто да останем будни за живота?

Не можеше ли както нашия и други да ценим?

Не можеше ли ние да открием дей кивота,

и в живота си по-нов живот да посадим?

Защо не пробвахме да спрем за миг и наш'то търсене бунтовно – все неутолено, все ненаградено –

на живота, който да е друг, различен и не наш, а някак чужд, но по-красив и смислен?

Защо не пробвахме да счупим белезника на съдбовно потушени и не се възпламенихме

да използваме живота, за да стане нещо съвършено

в живота, който имаме подарък, който е за нас изваян и за нас подготвен, и за нас замислен?

Защо да вярваме, че имаме живот, на който не принадлежим е лесно,

а намираме го трудно, невъзможно даже, да прозрем, че е това чудесно

място да започнем да откриваме това, което сме –

което дадено ни е да бъдем?

То тук е вече.

То е.

А ние,

ако спрем от другото да искаме, макар какво е то самите ние да не знаем,

ако спрем от другото да вадим смисъл и своята безценност осъзнаем,

ако спрем да знаем всичко и да търсим ние смисъл да изваем,

ако спрем да сбираме парченцата изпуснати от този преди нас,

ако спрем да ги залепяме в колаж, оставащ си все микс от малка част,

ако спрем да пълним кошници, товарим ремаркета, трупаме имане,

ако спрем и просто спрем да зяпаме със озверяла паст,

ако спрем, поседнем, вдишаме, издишаме и се оставим чудото да стане,

да стане и да махне нашия капак,

да стане и да опрости ни всичко,

да стане и животите ни да изправи,

да стане и да ни освободи от всичко...

Нима не пробвахме от всичко друго, и нима не паднахме тук болни и съдрани?

Затова предлагам да се спрем – ние да поседнем, а пък чудото да стане.