По-мощ

„Помогни ми! Имам нужда от помощ! Защо нищо не помага? Защо помощта не достига до мен? Помагаше ми, но спря! Вече нищо не помага! И сега какво?“

Рано или късно ще достигнем до такъв момент, независимо дали по отношение на някой сериозен, дълготраен, или мимолетен и дребен въпрос. В живота си неминуемо срещаме неща, за които нямаме предварителна подготовка или възможност да избегнем веднага и лесно. Тогава възникват такива въпроси, ако изобщо сме отворени да признаем слабост и да потърсим помощ.

С времето загубваме известна уязвимост и смелост да потърсим помощ, а понякога дори и пред себе си да признаем, че имаме нужда от такава, а често да признаем на себе си се оказва достатъчно, за да получим помощ свише – когато някак си „от само себе си“ нещата се оправят и постепенно преминаваме през това или онова, в което сме забуксували.

Когато бедата е малка и кратка може и да пропуснем този наниз от преходи, които се извършват в нашето същество: от изненада, през любопитство, към експеримент, през разочарование, към признание в немощ пред нещото, към призив за помощ, до получаването ѝ и в благодарност към развоя, който не идва случайно.

Дребните кахъри ни оставят повече време да ги осмислим, след като сме ги преминали, и в спокойствието на относително възстановения ни вътрешен ред, да прегледаме и извлечем мъдростта нужна за по-нататъшния ни ход.

По-голямо обаче, е предизвикателството в ситуации и в проблеми, които остават с нас дълго време, и ни тормозят редовно, дори и да не съзнаваме напълно това или да не искаме да ги припознаем като нередности и да признаем, че страдаме от тях самите, а не от несправедливото им появяване. В такива моменти е възможно да изкривим дори смисъла на помощта, поради загуба на близостта до живота, който водим и който нас води.

Накратко, има вероятност да се озлобим срещу самàта помощ, като превърнем неспособността да я получим в оправдание за страданието си. Щом виждането ни се зацапа и сметнем помощта за нещо, което ни помага да се чувстваме добре, въпреки повтарянето на едни и същи неизправности в живота си, сме застрашени да останем дълго в една порочна обиколка през подобни събития със сходен развой. 

Помощта идва винаги щом сме готови да изоставим порочните навици, каквито и да са те в нашия личен живот, от дребни до едри, за всички тях помощ чака да се яви и да ни преведе през трудността, но иска от нас да сме готови да приложим помощта дори и да ни подсказва, че трябва да променим или изоставим неща, с които сме свикнали, и към които сме се привързали.

Друг път пък е нужно да посрещнем и да се изправим пред неща, които са свързани с неприятни емоции и неловки положения, в които да е нужно да проявим смирение, скромност, да се извиним, да дадем или поискаме прошка... Изобщо, понякога помощта идва и ни поставя в привидно слаби позиции, а с годините все по-рядко сме готови достойно да заемаме такива, от страх да не се изложим или нещо друго.

В такива моменти нашето съпротивление спрямо пътеките на помощта определя размера на нейния ефект и дори способността ни да я забележим, макар тя да е винаги там и да очаква нашата готовност да я възприемем.

Работата на помощта зависи от нашата готовност и способност да я възприемем независимо в какъв вид ни се предоставя и да я приложим без отлагане. Помощта е мъдростта на живота идваща от самия живот приложена в нашия живот. Всичко, което в живота си правим, за да си помогнем и всичко, което идва в нашия живот, за да ни помогне, идва да подобри самия ни живот в цяло – не единствено, за да премахне една болежка или да ни освободи от някоя единична тегоба.

Помощта винаги помага и нейната сила не отслабва, щом сме насреща да я посрещнем, получим и приложим. Помощта е в крайна сметка свързана и с нашето действие в нея, не само с нейното действие в нас.

Ако помощта не ни помага, то е защото избираме друго.

Помощта винаги помага и винаги освобождава от това, за което е дошла да помогне, но помощта е помощ и това е – без да е обезболяващо (макар да може да бъде, ако е нужно), без да е завой покрай бедите, в които се намираме, без да е обещание, че ще излезем „победители“ или „победени“, без да се тревожи как ще се почувстват тези, които не я искат – стига тези, които са готови, да я възприемат.

Ако позволим, помощта превръща живота ни от помощен в по-мощен.