По-край

Ах, колко тъмнa е тази нощ,

в която ясно видими са звездите!

И, ах, колко нежна е тази мощ,

която извира из вътре в гърдите!

Не бих мръднал и лакът напред,

ако тялото, ръцете, главата,

не бяха снижени на свой ред

най-долу в основата на тревата,

едва подала се над земната твърд.

Едва тогава наравно съм пак със земята.

Едва тогава, сред поредната смърт,

съм изправен пред ставане в небесата.

Отново небето обятията си простира

и пак с топъл лъч яснота ме пронизва.

Пак до сърцето ми път си намира –

в разкаяние погледът ми подгизва.

Стар грях отпада, вече не моя част –

пада мъртъв на този любовен килим.

Избивам зъбѝте на злокобната паст.

Оставам по себе си само – гол и раним.

Сега се заричам и сторвам го също!

И пак чувствам дъха Му – жар и сатен.

Изобличен съм пред благото Му могъщо. 

От себе си изтощен. В Него простен.